Мисля си и аз за будителите… И както винаги, се замислих за мъдростта на думата – човек, който буди другите (а защо не и себе си). Но биологията показва, че човек не може да е вечно буден, нито вечно да сънува – все някога ще заспи и следователно ще се събуди. В психологията подобно редуване се наблюдава и при реакцията на стрес – оптимално е след стресови ситуации да има състояние на покой. Не е здравословно човек да е в постоянно състояние на стрес, но покоят, колкото и примамлив да звучи, също не е естествен като постоянна величина, защото стресът сам по себе си не е негативен.

Много често чуваме, а понякога и изразяваме мнението, че сме „заспал народ“. Напълно разбирам какъв смисъл се влага в това твърдение, но по време на сън се случват толкова ценни психобиологични процеси, които всъщност дават сила на събудилия се човек да бъде буден и будител. Тоест и будителят е преминал през процеса на заспиване – сънуване – събуждане – будност и будителство. Истина е, че историята ни е обагрена с хиляди примери за народни будители, които понякога дори ни внушават, че будителството е присъщо само за някакъв много малък процент от хората.

Считам, че будителите едва ли мислят за последиците от постъпките си, едва ли осъзнават възможния мащаб на влиянието си. Понякога една усмивка, приятелско отношение, една добра дума или подадена ръка могат да преобърнат живота на един човек. Както в науката хората се разделят най-общо на ранобудни и „нощни птици“, така и едни се пробуждат по-рано, а други по-късно. И това е естествено! Трябва ли нощните птици да бъдат обвинявани, че обичат да проспиват сутрешните часове, или да им се лепят неприятни епитети? А не може ли заспалият със своята сънливост всъщност да провокира искра, която да пробуди някого? Не ви ли се е случвало да получавате най-ценните си уроци и вдъхновение от най-неочакваните места и хора? В крайна сметка сънят е едно от най-големите богатства на този свят, затова не трябва да се отнема… Без сън няма събуждане…

По повод на празника все пак бих искал бегло да спомена за един ценен за мен будител (бегло, защото за него бих посветил цяла статия, когато опозная по-голяма част от творчеството му). Това е Цончо Родев – сърцат творец, който хем описва събитията от българската история с любов, хем се стреми да бъде исторически достоверен и справедлив. Трилогията му за Сливен – „Тътени“, „Бурята“ и „И стана ден“ – беше разтърсваща, а около Съединението започнах да чета и „Изпитание“. Пише с любов и имам чувството, че самият той преживява всичко вътрешно, когато го описва. Обича България по детски, но и с разума на мъдър белокос старец. Учи на едно много красиво родолюбие.

Не мога и да не благодаря на хората в обкръжението ми, които са ме събуждали и продължават да го правят. Щастлив съм да кажа, че са твърде много, за да ги описвам поименно. Това са учители и преподаватели, които повярваха в мен, когато дори аз не вярвах в себе си; приятели, на които разчитам в добро и зло; познати и непознати, които разширяват хоризонтите ми; семейство, даващо ми корен и свободата да бъда себе си; любовните трепети, животни, растения и пейзажи.

Дарявам ви цялото благо, на което съм способен!